Подвигът на Ботевата чета

Научавайки за формирането на трасето на Ботевия път ще се опитаме да представим накратко и бойния път на Ботевата чета, за да можете да оцените още повече местата, през които ще премине благотворителната ни инициатива “Бягай с усмивка”.

Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г. Пламнали Батак, Перущица и Клисура. За него бързо се чуло в Европа, отекнало и в сърцата на хъшовете във Влашко – поробена България зовяла “на оружие”. Въпреки че не участвал пряко в подготвянето на всеобщото въстание от Гюргевския революционен комитет, Христо Ботев подкрепял идеята за вдигане на народа в България, което да е подкрепено от чети, идващи отвън. Той започнал подготовката на чета, която да се прехвърли в родината и да действа в района на Враца. Бързо били закупени униформи и оръжие с пари събрани и изпратени от Врачанския революционен комитет и от българите от Румъния и Бесарабия. Самата чета имала разнороден състав – от млади и неопитни до участвали в българската легия в Белград и стари хъшове и комитетни дейци. Според плана четата трябвало да се прехвърли в България с параход, като разпределени на малки групи четниците щяли да се качат от няколко крайдунавски града в Румъния.

На 28 май Христо Ботев се качва на австро-унгарския кораб “Радецки”, а групата е преоблечена като градинари. В ранната утрин на другия ден от пристанището на Турну Мъгуреле се качила и нова голяма група четници начело с Никола Войновски – петата голяма група “градинари”, които щяли да пътуват на “Радецки” след тези от Браила, Олтеница, Гюргево и Зимнич. Последвало и нова група в Корабия и Оряхово. В Оряхово се качили врачаните Стефанаки Савов и Саво Петров, които предали новините от Стоян Заимов, че въстанието във Врачанския окръг ще бъде готово едва след няколко седмици. Четата трябвало да отложи преминаването си през Дунава, но след кратко съвещание Христо Ботев заявил, че революционната ситуация вече била създадена и връщане назад няма, като среща подкрепата на четниците. Последното пристанище, на което се качили четници било в Бекет, на което се качва и Никола Обретенов със знамето на четата.

Корабът приближавал Козлодуй и мнимите градинари вече влезнали в истинската си роля – сложили униформите си, нарамили пушките. Операцията по завладяването на парахода била ръководена от Никола Войновски. Първоначално капитанът на “Радецки” Дагоберт Енглендер отказал да стовари четата на българския бряг, а предлагал това да се случи в Румъния или Сърбия. Тогава Христо Ботев му връчил писмо на френски, което било преведено на немски от Давид Тодоров на капитана. Не му останал друг избор освен да се подчини.

Слизайки на козлодуйския бряг четата посрещната само от две турски гранични заптиета. Турското разузнаване било забелязало раздвижването сред българските емигранти. За да ги заблуди, по идея на Ботев една малка чета трябвало да покаже опити за преминаване при Тутракан и така, незабелязано предвожданите от него четници да се прехвърлят при Козлодуй. От посрещналите ги двама души единият бил мигновено убит, а другият избягал в селото и предупредил за пристигането на голямата въоръжена група.

В центъра на Козлодуй Христо Ботев изживява първото си голямо разочарование. Приканил заобикалящите го местни да се присъединят към четата и да се включат в борбата за освобождението на България – напред пристъпили едва две момчета: Младен Павлов – козлодуйското даскалче и Георги Катърджийски от Оряхово.

Четата се отправила по своя боен път. Трябвало да се премине през Дунавската равнина. която била заселена с много преселници – черкези и татари, доведени в помощ на турците, както и румънци, прехвърлили се отвъд Дунава. Първата спирка на четата след Козлодуй е на Матеев геран за кратка почивка. Оттам с помощта на местните те тръгнали по Мизийския път – стара и най-пряка връзка между Козлодуй и Бутан. В Бутан Обретенов и Апостолов били основали революционен комитет, но отнвото – в подкрепа на четата не се присъединил нито един местен. Спряли при Поповото ханче, където местните им дали храна и, където вече се присъединили и трима доброволци.

В първата нощ от своя боен път четата поела по стария път от Бутан за Борован, а не по новопостроения от Мидхат паша път Враца – Оряхово. Четниците трябвало да преминат през река Бързина, но водите на реката били отнесли стария мост и затова се наложи да тръгне към Гърбавия мост. Именно там за първи път четниците са нападните от черкезите, но успяли да ги отблъснат и да продължат. В полунощ четата достигнала и село Добролево. И от това село с тях не тръгнал нито един местен.

Основна цел по пътя за Врачанския Балкан на четата бил Борован. Там бил създаден революционен комитет, в който били записани 200 души, които трябвало да се присъединят към четата. За огорчение на Ботев и съратниците му, тук отново не се включил никой.

Междувременно турската власт вече била уведомена за придвижването на голямата въоръжена група. И докато до Борован нападенията били от малки групи черкези, то оттук нататък те трябвало да се изправят срещу по-голям и по-организиран противник. Четата достигнала село Баница, за да избегне атаката тя се изкачила на близкото бърдо Милин камък. На него четата се изправила и в първия си бой. Четата дала близо 30 жертви, но накрая турската армия била отбой.

В тъмната нощ четата се отправила към Веслец. Първоначално на две групи, предвождани едната от Ботев и Давид Тодоров, а другата от Войновски и Стефанаки Савов. От засада паднал убит Давид Тодоров и скоро двете групи се слели. Изморени и с множество ранени, те трябвало, колкото се може по-бързо, да стигнат до Веслец. Там, за първи път четата успяла да отпочине спокойно и да бъде нахранена от местните. Новини за въстание от Враца обаче така и не пристигали до късния следобед, когато долетяла страшната вест, че градът е блокиран от черкези и башибозуци.

Наложило се мигновена промяна на плана – четата се отправила не към Враца, а към Врачанския Балкан. По пътя четниците спряли при Костелевския мост. Там те трябвало да бъдат посрещнати от Митьо Спахийчето и 200 въстаници от Искърския край. Четата отново останала излъгана, никой не ги очаквал. Четниците продължили по брега на Костелевска река, пресекли шосето Враца-Мездра и по тясна и камениста пътека, заизкачвали Врачанския Балкан.

Четата спряла за почивка край Лесковото кладенче, когато към тях се присъединили наблюдатели и им съобщили тревожни новини. Черкези се катерили от Паволче към Вола, башибозуците били по стъпките на четата, а откъм Згориград идвала редовната турска войска. Предвождана от Войновски част от четата се изкачила на Купена, а тази, водена от Ботев – на връх Камарата. Черкезите били държани на разстояние, като направили нов опит за обход откъм Околчица. Турската тръба забила отбой и побързала да се отегли от непознатите части на планината, като на лагер останала само редовната турска войска.

Ботев заслизал от Камарата към долината на Йолковица. С него били и членовете на щаба – Перо, Обретенов и Апостолов. Решили да спрат и да обсъдят бъдещето на четата. Перо и Апостолов били на мнение, че четата трябвало да продължи на изток и през Средна гора да се притече в помощ на горящата Тракия. Ботев и Обретенов настоявали четата да се прехвърли в Сърбия, защото четата вече била изпълнила своята задача с пленяването на “Радецки” и с успешните боеве при Милин камък и във Врачанския Балкан. Докато защитавал тезата си, проехтял изстрел, след който Христо Ботев се свлякъл в ръцете на своите бойни другари. Вечерта на 1 юни 1876 г. България загубила един от най-свидните си синове и борци за свобода.

След смъртта на Ботев щабът догонил четата и ѝ съобщил тъжната новина. Четата била съкрушена, след няколкото тежки дни, тя се разпръснала на малки групи, които вече имали една единствена цел – спасението на себе си. Всичките малки групи се запътили на юг към река Искър, защото тази част на Балкана била сравнително чиста от неприятели.

Основната част от четата се отправила към Рашов дол, сгушен над ритлите на Лютиброд срещу Черепишкия манастир. Там се провел и последният организиран бой на Ботевата чета. Турците обградили кошарата, в която се били скрили Ботевите четници. Скоро изстрелите спряли, а в кошарата били намерени 12 трупа – на десет Ботеви четника и на двама местни овчари. Главите на четниците били отрязани, набити на колове и занесени в ботевградското село Скравена – 10 били погребани там, а 2 – в близкото село Гурково.

Останалите от търсещите спасение Ботеви четници успяли да се съберат в Зверино. Местните им помогнали да преминат река Искър и оттам, поели по Стара планина – двама загинали в близкото село Оплетня, а Войновски намира своя край в Троянския Балкан над село Чифлик. В крайна сметка 130 Ботеви четници дали живота си за свободата на България и очертали кървава диря по пътя на Освобождението от Дунава до Стара планина.